Продължаваш пътуването. Оставяш човека зад себе си, после живота, който милиарди години се е променял на Земята. Планетата става все по-млада, океаните изчезват, континентите се разместват, докато накрая няма Земя. Няма също и Слънце.... Продължаваш нататък и звездното небе, което познаваш, също започва да се променя. Галактиките вече не изглеждат така, както ги виждаме днес, а колкото повече се приближаваш към началото на нашата Вселена, толкова по-чужд става светът около теб. Представи си сега нещо друго.Знаем ,че Вселената около нас се разширява. Ами ако можеше да обърнеш това движение? Всичко, което днес се отдалечава, започва да се приближава:разстоянията между галактиките намаляват, материята се събира все по-нагъсто, температурата се покачва. Продължаваш и Вселената става все по-малка, все по-гореща и все по-плътна, докато звездите и галактиките вече не могат да съществуват в познатия ни вид. Така стигаш до онова, което наричаме Големия взрив. Името лесно подвежда. Не си представяй огромна бомба, която избухва насред черно и празно пространство. Няма готова сцена, върху която това внезапно експлодира. Говорим за изключително ранно, горещо и плътно състояние на нашата Вселена, след което самото пространство започва да се образува и в него постепенно се оформя всичко, което по-късно ще се превърне в галактики, звезди, планети,и дори ние. И тук идва първият голям въпрос. Ако това е началото на нашата Вселена, защо трябва да бъде началото на всичко? До този момент пътуването беше сравнително лесно за въображението. Имаше време, по което се връщаш. Имаше пространство, през което гледаш. Имаше събития, които можеш да поставиш едно след друго. Но отвъд границата "Големия взрив" тези удобни ориентири започват да изчезват. Оттук нататък самата дума „назад“ започва да губи смисъл. Ако времето, което познаваме, е част от нашата Вселена, как ще измериш нещо отвъд нея? Ако пространството също принадлежи на тази Вселена, къде точно трябва да поставиш онова, което не е част от него? Не можеш просто да кажеш „по-рано“, защото може би вече няма „по-рано“ в нашия смисъл. Не можеш да кажеш „по-далеч“, ако липсва пространството, в което да измериш това разстояние. Тук правилата се променят. И може би не само времето и пространството. Всичко, с което се опитваме да разберем началото, е родено вътре в нашата Вселена. Нашите представи за материя, енергия, движение и гравитация идват от света, който наблюдаваме тук. Ние се опитваме да надникнем отвъд Вселената с инструменти, създадени вътре в нея. Ами ако отвъд тази граница част от тях просто престават да работят? Тогава се появява още една възможност. Ами ако нашата Вселена не е първата? Може би това, което наричаме нейно начало, е само началото на нейната собствена история. Една Вселена би могла да възникне от процес, свързан с друга, а тя на свой ред от друго състояние. Не е нужно да си представяме това като влакова композиция, наредена върху една безкрайна времева линия, защото извън нашата Вселена може да няма общ часовник, който да отброява всички тези "раждания". В теоретичната физика дори съществуват идеи, според които при определени условия черни дупки могат да бъдат свързани с появата на ново пространство-време и дъщерни вселени. А ако и нашата Вселена е възникнала от подобен процес? Интересното тук не е да намерим окончателен отговор. По-важното е, че границата се отваря. Нашата Вселена може да се окаже част от нещо по-голямо, за което думите „преди“, „след“, „тук“ и „там“ вече не са достатъчни. И това не би било чак толкова странно, колкото звучи. Дори в собствената си Вселена виждаме колко много не разбираме. Наблюдаваме ускоряващо се разширяване и използваме името „тъмна енергия“ за нещо, чиято природа все още не познаваме. Значи дори светът, който можем да наблюдаваме, пази огромни области на незнание. Какво остава тогава за онова, което би могло да лежи отвъд неговите граници? Но може би Вселената ни оставя следи.Не готови отговори. Следи в начина, по който природата е устроена. Вземи парче магнитна руда. Човекът не е създал магнетизма. Той просто е открил, че в природата съществува минерал като магнита.В един обикновен тъмен камък природата е събрала две противоположни магнитни посоки - северен и южен полюс(както ги наричаме) Както вече сме писали в предишни статии, самата Земя също има магнитно поле със северен и южен полюс, което играе важна роля за условията на планетата и за защитата ѝ от слънчевия вятър. Отново виждаме същия модел - едно цяло, две противоположни полярности. Но защо природата толкова често създава различия, между които може да възникне взаимодействие? Да продължим,например:топло и студено,по-плътно и по-разредено,положителен и отрицателен заряд.Северен и южен магнитен полюс(които вече споменахме) Може би тези неща не са отделни случайности. Може би Вселената по различни начини повтаря един много древен принцип.... В първата глава видяхме как еволюцията носи в себе си способност да преминава от простото към все по-сложното. Появяват се нови форми, нови способности, сетива, памет и накрая съзнание. Ами ако животът на земята не е "измислил" този модел? Ами ако той просто го копира? Потенциал-Условия-Различие.-Взаимодействие-Промяна. Тази последователност е около нас постоянно, но рядко се замисляме за нея. Вземи едно семе. В него има потенциал за растение. Но сложи го върху сух камък и може да остане там, докато изсъхне. Потенциалът не е изчезнал като възможност, но липсват условията, които да го превърнат в развитие. Дай му вода, подходяща температура, почва и светлина - и нещо започва. Сега седиш на стол. Можеш да станеш. Никой не те спира. Възможността съществува, но ти оставаш на мястото си. После огладняваш. Звъни телефонът. Трябва да излезеш. Появява се необходимост и онова, което допреди миг е било само възможност, вече се превръща в действие. Това е важната разлика. Ако нещо е възможно, не означава, че то ще се случи. Трябва да се появи условие, необходимост, причина или различие, което да даде начало на промяната. А ако върнем тази мисъл към самото начало,към първичното? Само че вече нямаме време, по което да се връщаме. Нямаме пространство, през което да вървим. Нямаме звезди, материя или закони, които уверено да използваме като ориентир. Остава най-трудното понятие от всички-абсолютното нищо! Опитай се да го видиш. Черно?! Черното вече е нещо, което може да бъде видяно. Празно пространство?! И то не върши работа. Пространството вече е нещо. Пълна тишина?! Но и тишината е липса на звук. Тогава как изглежда абсолютното нищо? Може би този въпрос няма смисъл. „Как изглежда“ предполага пространство и наблюдател-все неща, които вече принадлежат на нашият проявен свят. Точно тук човешкото въображение се удря в невидима стена и точно тук продължаваме с нашата теория: Ами ако дори абсолютното нищо има потенциал? Не готова частица! Не скрита енергия, която чака своя момент!Не невидима материя!Не пространство!Не време!Не разум! Само възможност нещо да възникне! Това наричаме първичен потенциал. Не можем да попитаме къде се намира, защото още няма „къде“. Не можем да попитаме колко време съществува, защото още няма часовник, който да отброява това време. Не можем дори да използваме законите на нашата Вселена и да настояваме, че те задължително важат там, защото именно тяхното възникване може да е част от историята, която предстои да проследим. Имаме само възможност... Но възможността още не е събитие. Семето може никога да не покълне. Човекът може да остане на стола. Потенциалът може да остане потенциал, ако нищо не създаде условие за промяна! И тогава отново поглеждаме към природата-към магнита; едно цяло - две противоположни страни. Ами ако това, което виждаме днес в едно парче магнитна руда, е далечен отзвук на принцип, много по-древен от самата Земя и дори Вселена? Ами ако в първичният потенциал е имало различие?-Не два отделни източника!-Един потенциал,но в него -две противоположни полярности. Защото ако има различие, вече има между какво да възникне "отношение". Ако има две полярности, между тях може да се появи "напрежение". А ако възникне напрежение... може би започва първото взаимодействие. Първото истинско събитие! Как от абсолютното нищо се появява тази разлика? Защо първичният потенциал се разделя на две противоположни страни? И какво се случва в момента, когато те за пръв път започнат да взаимодействат? Оттук започва следващата част от пътуването!

„Теория за първичния потенциал, Вселенската еволюция и космическото съзнание - Бог“ е авторска философско-фантастична концепция на „Сенките на времето“ / timeshadows.bg, развивана чрез натрупана работа върху теми, свързани с Вселената, пространството и времето, гравитацията, материята, черните дупки, живота, еволюцията и съзнанието. Реалните научни открития, факти и понятия не са собственост на timeshadows.bg. Авторски са оригиналната концепция, структурата, текстът и конкретният начин, по който тези идеи са свързани. © timeshadows.bg. Всички права върху оригиналния текст и авторската концепция са запазени.

Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.