"Абсолютното нищо“- това е наше условно название, опит с човешки думи да обозначим граница, до която можем да стигнем с мисълта, без да сме способни истински да я наблюдаваме или опишем. Тук вече не разполагаме с познатата ни физика, не можем спокойно да говорим за материя, енергия, пространство или време и дори самите думи, с които се опитваме да разсъждаваме, са родени много по-късно, вътре в една вече проявена "реалност". Затова от този момент нататък теорията не се опитва да рисува картина на абсолютното начало, сякаш някой е присъствал там и го е видял, а тръгва по друг път: търси наследството, което това начало може да е оставило във всичко, появило се по-късно. Ако в природата, живота и самия човек отново и отново срещаме различия и противоположности, не си ли струва поне да се запитаме дали този модел не е много.. много по-древен? Погледни света около себе си, а после погледни и себе си. Животът сякаш непрекъснато се движи между противоположности: топло и студено, привличане и отблъскване, съзидание и разрушение, добро и зло, даже понякога мисъл и чувство. Дори едно новородено дете, което още няма понятия за света, в един момент плаче неудържимо, а малко по-късно се усмихва и е спокойно; още преди да разбира какво преживява, в него вече съществуват различни, понякога противоположни състояния. Не е ли любопитно, че този модел се появява още в началото на съществуването ни и после никога не ни напуска? Човек може да мисли едно и да чувства друго, може да вижда доброто и злото като противоположности, а различните култури от векове са се опитвали да изразят същата двойственост по свой начин, включително чрез древната идея за ин и ян. Не казваме, че всички тези неща са едно и също, а само забелязваме една повтаряща се следа: едно цяло може да съдържа различни, дори противоположни състояния. И точно това е интересно за теорията. Тук отделните наблюдения започват да приличат на части от пъзел, от който никога няма да държим първата картинка в ръце. Виждаме потенциал, различие, противоположност, взаимодействие, промяна и ново състояние, а после същият общ принцип се появява отново и отново на друго ниво и в друга форма. Една звезда например ,човешката мисъл и магнитът,са различно нещо, но възможно ли е начинът, по който са възниквали,да носи някакво общо наследство? Тук първичният потенциал придобива особено значение, защото той не е предмет, не е скрита частица, не е готово поле или енергия, а най-простата възможност да възникне различие. И ако искаме да продължим напред, точно тук трябва да зададем въпроса, който стои в центъра на тази глава: как от една първична възможност се появяват две противоположни състояния? Не можем честно да отговорим чрез днешната физика, защото ако кажем, че някаква частица е породила различието, веднага ще трябва да попитаме откъде идва самата частица; ако посочим поле, въпросът просто ще се премести към произхода на полето. Затова теорията не измисля готов механизъм, а прави по-просто допускане: самият първичен потенциал съдържа възможност за различие. Не два първични източника,а едно цяло, способно да има две противоположни състояния. Тук едно свойство на магнита отново става любопитна подсказка, но този път не става дума просто за наличието на два полюса. Ако разделиш магнит на две, не получаваш едната половина само със северен полюс, а другата само с южен; получаваш два по-малки магнита и всеки от тях отново има северен и южен полюс. Разделиш ли ги пак, двойката пак се появява. Защо? Дали това не ни подсказва, че понякога противоположността не е просто събиране на две отделни неща, а свойство на самото цяло? Разбира се, първичният потенциал не е магнит и първичните полярности не са север и юг, защото тези понятия принадлежат на много по-късен физически свят. Но магнитът ни дава образ, чрез който можем да усетим идеята: едно цяло може да носи в себе си две противоположни страни, без да престава да бъде едно цяло. Точно така теорията разглежда първичното различие. Има една първична възможност,в която се проявяват две противоположни състояния, а думата „полярности“ е само наш начин да ги назовем. Не знаем тяхната физическа природа, не знаем от какво са „направени“ и може би подобен въпрос още няма смисъл, защото самото понятие „направено от“ предполага свят с вече съществуваща материя. Но какво се променя, когато вече има две състояния? Не трябва да си представяме две частици, които летят една към друга, нито светлина, взрив или движение през пространство, защото така бихме внесли готовия свят прекалено рано. Нужно е да останем само при най-простата мисъл: съществуват две различни състояния на едно цяло и самото им различие позволява между тях да възникне влияние. Ако има влияние, вече има промяна. И точно тук първичният потенциал престава да бъде само възможност, защото взаимодействието между двете състояния поражда резултат, който преди това не е съществувал в същия вид. Това е онова, което теорията нарича първо проявление. Не Вселена, не материя и не готов физичен свят, а първият резултат от различието. И тук се появява още една важна идея: ако взаимодействието е породило ново състояние, тогава самото ново състояние вече може да носи възможности, които предишното не е имало. Една промяна отваря път към следваща, а следващата може да създаде нови отношения, които преди не са били възможни. Не виждаме ли този принцип по-късно почти навсякъде? Една промяна в живота позволява друга, една мисъл поражда следваща, едно чувство може да промени решение, а новото решение отваря нови възможности. Процесите са различни, но структурата изглежда позната: нещо се променя и именно промяната създава условия за следващото. Може би това е наследството, което теорията търси. Не готови предмети, които се копират през времето, а начинът, по който от едно състояние възниква друго; не буквално повторение, а принцип, който се появява отново и отново във все по-сложни форми. Тогава въпросът вече става още по-интересен: ако първото различие е позволило първото взаимодействие, а то е породило ново състояние, колко далеч може да продължи тази верига? Може ли следващите проявления постепенно да създадат първите устойчиви отношения, после предшественици на полета и частици, а от тях и първите правила, които един ден ще можем да наречем физични закони? И в кой момент от всичко това вече можем да кажем, че се е появило не просто ново състояние, а първата Вселена?

„Теория за първичния потенциал, Вселенската еволюция и космическото съзнание - Бог“ е авторска философско-фантастична концепция на „Сенките на времето“ / timeshadows.bg, развивана чрез натрупана работа върху теми, свързани с Вселената, пространството и времето, гравитацията, материята, черните дупки, живота, еволюцията и съзнанието. Реалните научни открития, факти и понятия не са собственост на timeshadows.bg. Авторски са оригиналната концепция, структурата, текстът и конкретният начин, по който тези идеи са свързани. © timeshadows.bg. Всички права върху оригиналния текст и авторската концепция са запазени.

Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.