Раждаш се и в началото не знаеш къде си, не знаеш какво е време, какво е живот, какво означава вчера и дали съществува утре. Около теб има светлина, топлина, студ, гласове, докосване, понякога глад, понякога страх, а светът е огромен и напълно непознат, защото още нямаш нито думите, нито опита, с които да го подредиш. Постепенно започваш да помниш... Един глас вече не е просто шум, едно лице започва да означава близост, а когато протягаш ръка, падаш, ставаш и опитваш отново, малко по малко разбираш, че можеш да променяш нещо от себе си. Светът постепенно започва да се подрежда пред теб като картина, която доскоро е била "размазана" а сега малко по малко придобива по-ясни очертания. Прохождаш, научаваш думи и откриваш какво означават „аз“, „ти“, „тук“, „там“, „вчера“ и „утре“. Разбираш, че вчера вече го няма, а утре още не е дошло, паметта започва да "колекционира" миналото, очакването се протяга напред, а някъде между тях се появява въпросът, който ще те следва през целия живот: защо? Отначало въпросите са прости.-Защо небето е синьо, защо вали, защо трябва да спиш, защо Слънцето изчезва вечер? После те растат заедно с теб и стават по-трудни: защо хората остаряват, защо умираме, защо съм точно аз, защо изобщо има свят, вместо да няма нищо? И колкото повече научаваш, толкова по-странно започва да изглежда всичко, защото почти всеки отговор отваря нова врата, а зад нея стои още един въпрос. Представи си сега друг човек, не теб, а някой, живял преди хиляди години. Той няма телескоп, няма книги по космология, не знае какво е атом, гравитационно поле или галактика, но вечер излиза навън и вижда същите звезди, чува гръмотевицата,вижда светлината,познава раждането и смъртта, страхува се, обича, губи близки, мечтае и също пита: защо? Той няма инструментите, с които да опознава Вселената, затова се опитва да я разбере по друг начин. Разказва истории, създава митове, извършва ритуали, представя си духове,невидими сили и създатели, не защото непременно знае какво стои отвъд видимото, а защото съзнанието му вече не се задоволява само с това, което виждат очите. То иска причина, иска смисъл, иска да разбере! Хилядолетия по-късно въпросът още е тук, само инструментите са други. Митът не е изчезнал напълно, ритуалът също, религиозната представа е останала част от човешката история, а до тях са се появили философията, наблюдението, математиката, експериментът, телескопът, микроскопът и космическият апарат. Човекът продължава да пита същото старо „защо?“, но вече може да надникне много по-далеч. През хилядолетията не се е развивала способността ни да имаме съзнание, защото то е било там отдавна, а се е развивала способността на съзнанието да разбира все по-голяма част от света. Като дете първо усещаш, после питаш, след това получаваш отговор, а по-късно разбираш, че този отговор е бил прекалено прост и задаваш въпроса отново. Човечеството сякаш е правело същото. А сега си представи нещо друго и се върни към историята, която проследихме дотук, но този път я погледни от огромно разстояние. Първичният потенциал, първото различие, първите взаимодействия, първата Вселена, пространството и времето, първите устойчиви частици, материята, новите вселени, новите правила, все по-сложните светове, звездите, планетите, животът и накрая съзнанието. Не прилича ли по нещо тази история на нашата собствена? Не като доказателство и не като формула, а като повторение на един принцип, при който "простото"постепенно става по-сложно, възможността създава хаос,а хаосът създава ред. Погледни Земята. Първият живот не е гледал към звездите и не се е чудил защо съществува.Той е бил прост, но после животът се е променял, разделял и усложнявал, появявали са се нови форми, други са изчезвали, а огромно време е минало, докато една жива форма не е достигнала до състояние, в което може да погледне към собственото си отражение и да разбере: това съм аз. А после да вдигне очи към небето и да попита- защо?.... Но това ли е краят? Според нашето фантастично описание и самите вселени могат да имат история. Една може да поражда друга, следващата да наследява част от възможностите на предишната, но да бъде различна, някои да остават прости, други да достигат по-голяма сложност, а цели поколения светове да се раждат и да изчезват много преди нашият свят да се появи. Ако е така, нашата Вселена може да е млада! -В една история, чието начало може да е неизмеримо далеч от нас. И тогава възниква още един въпрос: ами ако съзнанието в космически смисъл също има своя еволюция? Представи си първите вселени като първите прости форми на живот на Земята. Няма причина да очакваме още в самото начало нещо способно да разбира собственото си съществуване, но поколенията се множат, връзките стават повече, възможностите нарастват и някъде, в някоя Вселена много преди нашата, сложността може би е преминала граница. Може ли тогава да е възникнало не същество със съзнание, а нещо невъобразимо по-сложно;съзнание на самата космическа система? Не знаем, но нека продължим с въпросите и си представим, че подобно нещо е било възможно. Ако такова съзнание веднъж е възникнало, задължително ли е да е изчезнало заедно със света, в който се е родило, или е възможно нещо от него да е преминало нататък, не като тяло и не като частица, която можем да поставим под микроскоп, а като информация, възможност или някакво неизвестно за нас наследство? Може би не самото "съзнание" се е пренасяло, а само условията за това. А може би се е пренасяло и самото то по начин, който още не можем дори да си представим. Никой не знае, но ако допуснем тази възможност, тогава картината става още по-интересна! Една Вселена ражда следваща, следващата добавя нещо, после идва друга и още една, а космическото съзнание, ако някога е възникнало, също може да има свое детство, развитие, памет и история, както твоето собствено съзнание някога е започнало с топлина, глас и светлина. Тогава нашата Вселена може да не е мястото, в което то се е родило, а само един от световете, през които неговата история преминава. Погледни отново към небето. Човекът от хилядолетия е усещал, че зад видимото може да има нещо повече, давал му е различни образи, лица и имена, понякога го е търсил в небето, друг път в природата, после в себе си, а днес изпраща телескопи на милиони километри и отново задава същия въпрос: защо? Може би отговорът не е в началото. Може би онова, което търсим, не е създало еволюцията, а самото то е възникнало от нея. Може би се е родило някъде в безбройните поколения светове, развило се е, натрупало е нещо и е продължило отвъд границите на един свят. Не можем да знаем дали е така, но ако трябва да дадем име на това възможно космическо съзнание, преминало през огромния път на еволюцията,то човечеството отдавна е измислило една дума за него - Бог!

Авторско уточнение: Разказаното в тази глава не представлява научно доказана теория. Не знаем дали са съществували вселени преди нашата, дали съзнание може да възниква на космическо равнище или дали подобно съзнание би могло да преминава между различни вселени. Това са философски и фантастични допускания в рамките на авторската концепция. Текстът не цели да доказва или отрича религиозна вяра, а да предложи различен начин да бъде зададен един от най-старите човешки въпроси.

„Теория за първичния потенциал, Вселенската еволюция и космическото съзнание - Бог“ е авторска философско-фантастична концепция на „Сенките на времето“ / timeshadows.bg, развивана чрез натрупана работа върху теми, свързани с Вселената, пространството и времето, гравитацията, материята, черните дупки, живота, еволюцията и съзнанието. Реалните научни открития, факти и понятия не са собственост на timeshadows.bg. Авторски са оригиналната концепция, структурата, текстът и конкретният начин, по който тези идеи са свързани. © timeshadows.bg. Всички права върху оригиналния текст и авторската концепция са запазени.

Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.