Представи си, че си на дванайсет години и една сутрин се събуждаш в непозната стая. Сядаш в леглото, оглеждаш се и не разбираш къде си. Едно обаче знаеш със сигурност - това не е твоят дом! Ставаш, тръгваш по непознатия коридор и влизаш в кухнята. Мъж и жена пият кафе. Жената вдига очи: - Добро утро, миличка. Как спа? Поглеждаш я с недоумение, после поглеждаш мъжа и чакаш някой да ти обясни какво по дяволите правиш тук? - Къде са майка ми и баща ми?-питаш. Жената се подсмихва леко и поглежда към мъжа, сякаш иска да каже: „Чу ли я какво измисли още от сутринта?“ - В добро настроение си днес! - Попитах къде са майка ми и баща ми ? Усмивката на жената бързо изчезва. - Какво ти става? - Нищо не ми става. Кои сте вие? - Как кои сме? Ние сме майка ти и баща ти. - Вие не сте моите родители! Жената става и тръгва към теб, но ти се отдръпваш толкова силно и рязко, че се блъскаш в касата на вътрешната врата. - Не ме пипайте! Искам веднага да ме заведете при нашите! - Успокой се, миличка... - Какво правя в тази къща? Къде са мама и татко? Вече трепериш, дишаш бързо и не сдържаш сълзите си. Обръщаш се да избягаш, но мъжът бързо те последва и застава между теб и входната врата. - Почакай. Къде отиваш?
И ти какво би си помислил? Двама непознати настояват, че си тяхното дете, ти се опитваш да избягаш, а единият от тях препречва пътя ти! Би ли останал спокойно да ги изслушаш?
Започваш да крещиш и да дърпаш дръжката на вратата. Жената взема телефона и набира някого с треперещи ръце. Чуваш я да казва името ти, възрастта ти и адрес, който никога не си чувала. Откъде знаят толкова неща за теб? Мъжът поглежда към жената безпомощно. - Снощи беше добре. Нали си легна както обикновено? Какво ѝ става? После изваждат семеен албум и го отварят пред теб. Представи си сега, че на първата снимка виждаш себе си между тези двама непознати пред коледната елха. На следващата сте на море. После си на задната седалка в колата им, заспала с глава върху рамото на жената. - Виждаш ли? Това сме ние. Разгръщат още страници. Рождени дни, екскурзии,и снимки от дома, в който си се събудила преди малко. - Това не ми се е случвало! Защо не ми вярвате?-крещиш. Пред теб лежат десетки доказателства за живот, в който сякаш никога не си участвала. Как така тези хора имат твои снимки? И защо на тях изглеждаш толкова щастлива? Някак си се примеряваш за известно време, и се надяваш в спокойствието да намериш отговора..... Започват прегледите. Лекарите задават въпроси, а ти повтаряш едно и също. Знаеш коя си. Помниш родителите си. Можеш да кажеш имената им и да опишеш лицата им, но те изобщо не приличат на хората,с които си сега. Чуваш някого да споменава -амнезия. - Не съм си загубила паметта! Помня всичко. Просто това не са мама и татко! Разказваш за друг дом, за други стаи, за живота си там. Говориш уверено, без да се колебаеш, а мъжът и жената слушат и не знаят какво да кажат. За тях нещо се е случило с детето им през нощта. Чудят се дали ти е прилошало, дали си паднала, дали си изгубила съзнание, без да те чуят. За теб обаче въпросът е друг: ако помниш толкова ясно кои са родителите ти, защо всички се опитват да те убедят, че грешиш?
Само че в разговорите с лекарите двамата пропускат една подробност. Нещо, което отдавна е останало в миналото и което никой от тях не е предполагал, че може да има връзка с тази сутрин. Лекарят сяда срещу теб и те оставя да разказваш, без да те прекъсва. Пита те за майка ти и баща ти, за имената им, за това как изглеждат. Отговаряш на всичко, а когато той нарочно повтаря едното име погрешно, веднага го поправяш. Не гадаеш. Не се опитваш да съчиниш история. Дори се ядосваш, че трябва отново и отново да обясняваш нещо толкова просто. - Само им се обадете. Те ще дойдат да ме вземат. Лекарят поглежда бележките си. - А хората, които чакат отвън?-пита той. - Вече ви казах!Не ги познавам!
А ти какво мислиш, че се е случило? Как можеш да помниш семейството си с такава сигурност, а всички около теб да твърдят, че то е съвсем друго? Какво би могло да се промени за една нощ, че да се събудиш чужд в собствения си живот? Докато чакаш в съседната стая, лекарят повиква двамата ,и им прочита имената, които си му казала. Жената го прекъсва: - Откъде ги знае? Той оставя листа. - Значи знаете за кого говори? Мъжът мълчи, а жената бавно кимва. После се прибирате-всички заедно. Същата вечер мъжът и жената ти показват снимка. Не от албума, който вече са ти показвали. Тази е прибрана отделно, в стар плик. - Мама и татко!-това са те възкликваш. Вземаш снимката и се усмихваш. - Нали ви казах! Къде са? Защо не идват? Жената се опитва да отговори, но не успява. Мъжът сяда до нея и тогава най-после ти казват онова, което досега не си знаела. Била си едва на две години, когато родителите ти загинали в автомобилна катастрофа. Скоро след това двамата, които сега стоят срещу теб, те осиновили. Отглеждали те десет години, утешавали те когато плачеш, приспивали те, водили те на градина и училище. До предишната вечер те били мама и татко! Не били предположили, че можеш да забравиш всичко това, а да разпознаеш хора, чиито лица отдавна не си виждала. Но как се изгубват десет години, ,а спомени от толкова ранно детство изведнъж изглеждат като вчера? Защо помниш гласа на жена, която повече никога няма да чуеш, а гласът на тази, която те е отгледала, ти е чужд? Обяснението кои са хората на снимката вече е пред теб. Как и защо съзнанието ти те връща към тях,по този начин,остава истинска мистерия. Гледаш снимката още малко, после вдигаш глава. - Но ако мама и татко са умрели, защо помня как ме завиха снощи?
От създателите на „Сенките на времето“ - история, вдъхновена от реални случаи.
Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.


