Някъде в началото на 90-те години един ден започваше съвсем нормално,беше пролетната ваканция в малкия град в България,и времето беше топло и приятно. Слънцето грееше,небето сияеше и нищо не подсказваше, че само след няколко часа ще се случи нещо, което никой от тях нямаше да забрави до живот.В.Д. беше ученик в пети клас. Сутринта се готвеше да излезе с приятелите си, както обикновенно,и когато всички се събраха пред входа на блока,започнаха да обсъждат какво да правят. Познатите улици вече им бяха омръзнали,искаха да отидат някъде, където да приключенстват. Тогава едно от момчетата спомена за канал извън града,той беше чувал за него от по-големите деца. Никой не знаеше точно колко е далеч и какво има там,но знаеха само, че до него се стига по стар път, който минава през пусти и обрасли места. А какво ли имаше покрай този път? Този въпрос беше достатъчен, за да ги убеди. В началото всичко приличаше на обикновена разходка,момчетата вървяха, смееха се и се закачаха. Времето беше хубаво, имаха цял ден пред себе си за едно истинско приключение. Постепенно блоковете ,а след това и къщите останаха зад тях,пътят се стесняваше, а от двете му страни започнаха да се появяват храсти, едва пробила трева и дървета, по които едва се бяха показали първите листа.След известно време стигнаха до разклонение,едната пътека заобикаляше старо гробище, другата минаваше точно до него. Гробището изглеждаше отдавна забравено,телената ограда беше паднала,а по сенчестото място още имаше изгнили и влажни листа останали от есента,и между голите храсти се виждаха стари надгробни плочи. Някои бяха наклонени, други разрушени, а надписите върху тях едва се различаваха. За момент момчетата спряха,почудиха се дали да минат по другия път? Щеше да бъде по-дълго, но нямаше да се налага да вървят покрай гробовете. Никой обаче не искаше пръв да признае, че мястото го притеснява. Накрая едно от момчетата тръгна напред и останалите го последваха,а докато минаваха покрай гробището, почти неговореха. От време на време някой поглеждаше към падналите плочи, сякаш очакваше да види нещо,но нищо не се случи. След няколко минути гробището остана зад гърба им и момчетата отново започнаха да се смеят,а страхът им се струваше вече глуповат. Продължиха по пътеката, докато пред тях не се появи каналът,беше по-широк и по-дълбок, отколкото си го представяха,бетонните му стени се спускаха стръмно надолу, а водата беше тъмна и едва се движеше. Наоколо нямаше нищо друго освен гора и старо гробище.Тръгнаха покрай канала,и гледаха водата. Вече бяха вървяли дълго. Какво щеше да стане, ако продължат още малко? Каналът завиваше и изчезваше от хоризонта,и вече не се виждаше нищо надалеч. Момчетата можеха да се върнат,но денят все още беше хубав, а приключението им доставяше удоволствие.Те продължиха,и малко след завоя едно от тях, което вървеше най-отпред, внезапно спря. Останалите също.То не каза нищо,само посочи надолу към канала. Във водата, между клоните и натрупаните боклуци се виждаше нещо, което не би трябвало да бъде там. С.Л. намери дълъг клон и внимателно се спусна по бетонната стена,а останалите останаха горе и го наблюдаваха. Нещото беше заседнало между няколко клона и купчина боклуци, които водата беше събрала в една неподвижна зона на канала. Отдалеч наистина приличаше на кукла. По онова време често се срещаха големи детски кукли, направени почти с размерите на истинско бебе-имаха кръгли лица, дебели ръце и крака, а някои изглеждаха плашещо истински. Затова в първия момент никой от тях не помисли за нещо друго,а просто любопитстваха. С.Л. протегна дългия клон и започна да разчиства натрупаните боклуци. Побутна внимателно куклата, но тя почти не помръдна,а и беше странно мека. -Извади я да я видим !- извика някой отгоре. Той я закачи с клона и я задърпа,тогава тялото бавно се завъртя във водата. Смехът на момчетата внезапно изчезна. С.Л. замръзна на място,погледна към останалите, после отново надолу. Вече беше достатъчно близо, за да види малките ръце, лицето и кожата по тях. Това не беше кукла,беше истинско бебе. Тялото се беше подуло от престоя във водата и затова отдалеч изглеждаше неестествено, почти като направено от пластмаса. Но вече нямаше никакво съмнение. С.Л. изпусна клона и се изкачи нагоре колкото можеше по-бързо. За няколко секунди никой не каза нищо. Момчетата само стояха край канала и гледаха надолу, сякаш още не можеха да разберат какво са открили. После паниката ги обзе. Едно от децата започна да повтаря, че трябва веднага да се обадят в полицията,но това беше началото на 90-те години. Мобилни телефони нямаше, а най-близката къща се намираше далеч. За да потърсят помощ, трябваше да се върнат обратно в града,по същият път, който допреди малко им се струваше интересно приключение, а сега изглеждаше невъзможен. Събраха смелост и хукнаха обратно,но вече никой не разговаряше и никой не се шегуваше. Минаха покрай старото гробище неусетно, без дори да погледнат към него. Преди час падналите плочи ги плашеха,сега обаче мислеха единствено за онова, което бяха оставили в канала. Когато стигнаха до града, отидоха направо в дома на едно от момчетата. Баща му първоначално не разбра какво се опитват да му кажат. Децата говореха едновременно, бяха задъхани и видимо паникьосани. -Каква кукла? Какво бебе? - попита той. След като ги успокои и изслуша разказа им, изражението му се промени,влезе в къщата и се обади в полицията(тогава милиция) от домашния телефон. Не след дълго пристигна автомобил с няколко служители,екипът беше ръководен от майор Д.В., опитен криминалист, който още от първите думи разбра, че децата не си измислят. Те отново трябваше да изминат целия път и да покажат точното място. Когато стигнаха до канала, майор Д.В. нареди на момчетата да останат на страна. Криминалистите се спуснаха до водата и започнаха внимателно да оглеждат . След няколко минути един от тях се изправи и погледна към майора. Съмнение вече нямаше. Децата действително бяха открили тялото на бебе,но това беше само началото. Пред полицаите стояха много по-трудни въпроси- Кое беше това дете? Как се беше озовало в канала? И най-важното - дали водата го беше донесла дотук, или някой нарочно беше избрал това забравено от бога място? През следващите дни децата бяха привиквани няколко пъти в полицията. В присъствието на родителите си те трябваше отново да разкажат откъде са минали, кой пръв е забелязал тялото и дали по пътя са видели някого. Отговорите им винаги бяха едни и същи. Не бяха срещнали никого,не бяха забелязали автомобил или човек около канала. Не беше също ясно откога тялото се намира там и дали водата го беше донесла от друго място. Криминалистите продължиха да работят по случая,проверяваха сигнали, разговаряха с хора и се опитваха да разберат откъде е придошло тялото та бебето. Но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше да бъде открита истината. Никой не потърси детето. Не се появи човек, който да го разпознае,не беше намерен и свидетел, който да каже как се е озовало в канала. Постепенно разпитите спряха,полицаите вече не търсеха децата. Животът в малкия град продължи, сякаш онзи пролетен ден никога не беше съществувал. Но за В.Д. и приятелите му историята не свърши толкова лесно,те още дълго си спомняха пътеката, старото гробище и момента, в който "куклата" във водата бавно се обърна към тях. Никой от тях повече не предложи да се върнат на канала. Случаят така и не беше разкрит,всичко онова останало в неизвестност. А един обикновен ден от пролетната ваканция беше започнал като детско приключение,и завършил с мистерия, чийто отговор така и не дошъл....

Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.