Масутацу Ояма е роден на 27 юли 1923 година в Корея, в района на днешния град Кимдже. От детството си запомнил не толкова спокойни игри, колкото непрекъснатото желание да се мери с другите. На девет години започнал да изучава бойни техники при Юи, работник във фермата на сестра му. Бил необикновено силен за възрастта си; дори по-големите момчета го избягвали. Когато учителят си заминал, останали уменията, но сякаш изчезнала причината да ги използва разумно. Момчето станало свадливо, самонадеяно и все по-често търсело повод за бой. Един ден, докато играело с приятели, хвърлен от него камък одраскал крака на млада жена. Тя му се скарала. Вместо да се извини, Ояма я последвал и я съборил на земята, за да разсмее останалите момчета. После избягал, засрамен от собствената си постъпка. Баща му научил за случилото се, пребил го и го заключил в навеса. Много години по-късно Ояма още помнел тази вечер. Не ударите го болели най-силно, а мисълта за позора, който причинил на семейството си. Майка му го освободила и го посъветвала да се залови по-сериозно с ученето. Той не станал отличник, но започнал да чете. Сред книгите особено го привлекли биографиите на Бисмарк и Дизраели. Впечатлявало го, че човек може да подчини живота си на цел, по-голяма от ежедневните му желания. Мечтаел да стане „Бисмарк на Изтока“. На тринадесет години напуснал дома и се отправил към Токио, а през 1938 година вече бил свързан с авиационно обучение в Япония. Искал да служи в авиацията. Каратето вървяло редом с тази мечта, още не я било изместило. За да учи и да тренира, трябвало да работи. Намерил място в студентска столова, където можел и да се нахрани добре. Ставал в пет сутринта; денят му преминавал между задължения, занятия и тренировки. Чистел масите, стъпалата и съдовете с такава старателност, че веднъж излъскал старите тигани до блясък. Главният готвач, разгневен от съсипания им налеп, го ударил с един от тях. По-късно двамата се разбирали добре. Ояма помнел този смешно-нелеп случай наред с далеч по-сериозните изпитания. На петнадесет години получил първи дан, а на осемнадесет – втори. Войната променила посоката на живота му. През 1945 година бил свързан със специално атакуващо подразделение и бил готов на опасно задание. Но Япония капитулирала. Ояма преживял поражението тежко: страната, на която искал да посвети силите си, била загубила войната, а той останал без предишната си цел. Следвоенният недоимък и объркването не му помогнали да намери нова. Вече притежавал висока степен в карате, но това не го направило по-спокоен. Присъединил се към банда, забърквал се в побоища и попаднал в затвора. За този период по-късно говорел без гордост. Там отново прочел романа на Ейдзи Йошикава за самурая Миямото Мусаши. Страниците, които някога го увличали, сега го засегнали по съвсем друг начин. В историята на Мусаши открил мисълта, че човек не бива да използва способностите си само за себе си. Спомнил си и бащиния гняв от детството. В килията стигнал до решение: ако излезе на свобода, ще посвети живота си на карате. В следвоенните години се усамотил край планината Минобу. През 1947 година спечелил първото следвоенно всеяпонско първенство по карате. А през 1948-а се оттеглил в планината Кийосуми, където останал около осемнадесет месеца. Живеел далече от обичайните удобства и тренирал с часове. Най-тежка не била умората. В спомените му самотата се връща като изпитание, което не можело да бъде надвито с удар. Липсвали му човешките гласове, близостта, обикновеният разговор. Когато се появил отново сред хората, някои приятели го отбягвали, а децата му се присмивали, че е полудял. Никой не разбирал защо е прекарал толкова време в планината. След тези години дошли демонстрациите, превърнали името му в легенда. Ояма твърдял, че се изправял срещу бикове и чупел рогата им. Разказвал и за двубои в Америка с едри професионални боксьори, за страха пред силните им удари и за паричните награди, които го очаквали. През 1952 година пътувал в Съединените щати и показвал уменията си пред чужда публика. Не искал да участва в зрелища с предварително уговорена загуба. Държал да се състезава истински, макар славата, за която жадувал, да имала и своята суета.
През цялото това време имало жена, която плащала друга цена за неговите избори. Ояма признава, че я оставил да чака години наред, без дори да ѝ изпрати картичка. Тя отглеждала дете и се справяла с недоимъка. Когато се върнал, той все още нямал сигурни доходи; тя продължила да го издържа. По-късно станала негова съпруга. В тази част от живота му няма победа, която да заличи отсъствието. Самият той отначало не искал да преподава. Тренирал на открито, а младежи и деца започнали да идват, да гледат и да повтарят движенията му. Молели го да ги приеме.Склонил,а после учениците станали толкова много, че се наложило да търсят зала. През 1954 година отворил първото си доджо в Токио, а през 1964-а била създадена международната организация на киокушинкай. През 1975 година се провел и първият световен открит шампионат. Масутацу Ояма умира на 26 април 1994 година в Токио. Оставя школа, книги и истории, които го превръщат в истинска легенда!







