Аврелий Августин е философ, богослов и писател, живял между 354 и 430 година, в последните десетилетия на Западната Римска империя. Роден е в Северна Африка и прекарва голяма част от младостта си в търсене на отговори за човека, доброто, злото, Бога и смисъла на живота. След години на съмнения и различни философски търсения приема християнството и по-късно става епископ на Хипон. Най-известното му произведение е „Изповеди“ - необичайно лично изследване на собствения му живот, памет, желания, грешки и вътрешни противоречия. Именно там Августин задава въпроси за човешката душа, които повече от 1600 години по-късно звучат изненадващо съвременно:

Защо понякога човек се превръща в загадка за самия себе си?

След смъртта на свой близък приятел Августин се опитва да разбере собствената си скръб. Той усеща болката, преживява я, знае, че тя е в него, но не успява напълно да разбере какво точно се случва в собствената му душа. Стига до признанието, че се е превърнал в „голяма загадка за самия себе си“. Пита душата си защо страда така, но тя не може да му даде отговор. Човекът може да познава чувството си и въпреки това да не познава докрай причините за него.

Защо знаем какво трябва да направим, но въпреки това не го правим?

Августин открива този проблем в самия себе си. Разумът му вече е стигнал до определено решение, но това не означава, че той е способен веднага да го последва. Една част от него иска промяната, друга се съпротивлява. Желанието му не е пълно, но и нежеланието не е пълно. Така човек се оказва в странното положение да се бори със самия себе си. Разумът може вече да е разбрал истината, а волята все още да не е способна да я последва.

Колко от самите себе си всъщност познаваме?

Августин стига още по-далеч. Според него в човека има неща, които остават неизвестни дори за самия човек. Той признава, че не може предварително да знае на какво ще устои и пред какво ще се пречупи. Затова човекът не просто крие части от себе си от останалите. Част от него остава скрита и от самия него. Августин е готов да изповяда не само онова, което знае за себе си, но и да признае съществуването на онова, което не знае.

Как е възможно собствената ни памет да бъде по-голяма от онова, което можем да обхванем?

За Августин паметта е огромно вътрешно пространство. В нея се намират образи, знания, преживявания, чувства и части от миналото. Той я описва чрез образи на огромни полета, пещери и неизмерими дълбини. Паметта принадлежи на човека и е част от неговото „аз“, но въпреки това човекът не може да достигне до всичките й краища. Получава се странен парадокс - няма нищо по-близко до мен от самия мен, а въпреки това не мога напълно да обхвана онова, което се намира вътре в мен.

Къде отиват чувствата, когато вече не ги изпитваме?

Човек може да си спомни стара тъга, без в този момент да бъде тъжен. Може да си спомни радост, без отново да изпитва същата радост. Следователно преживяванията могат да останат в паметта, макар вече да не присъстват в настоящото ни съзнание. Августин използва необикновен образ - паметта е като „стомах на душата“. Тя съхранява преживяното дори когато то вече не стои пред съзнанието ни.

А какво означава да забравим?

Тук Августин стига до истински парадокс. Ако съм забравил нещо напълно, как изобщо разбирам какво означава забравата? Как паметта може да пази представата за собственото си отсъствие? Той не успява окончателно да разреши този проблем. И точно тук се появява една от границите на самопознанието - умът се опитва да изследва самия себе си със същия ум, който е предмет на изследването.

Може ли друг човек някога напълно да разбере кой съм?

Августин се пита и защо хората изобщо искат да чуят неговата изповед. Как могат да знаят дали онова, което разказва за себе си, е истина? Никой няма пряк достъп до вътрешния свят на другия. Можем да слушаме думите му, да наблюдаваме действията му и да правим заключения, но не можем непосредствено да видим онова, което се случва в него. Така възниква двоен проблем - другите не могат напълно да ме познаят, но още по-странното е, че и аз не мога напълно да позная себе си.

Какво тогава казва Августин за човека?

Когато тези идеи се съберат, се появява една удивително съвременна картина. Съзнателната мисъл не обхваща целия вътрешен живот на човека. Паметта е по-голяма от онова, което в момента помним. Желанието невинаги съвпада с решението. Разумът може да казва едно, а волята да върви в друга посока. Чувството може да съществува, преди да сме разбрали причината му. Миналото може да остане в нас, дори когато в момента не мислим за него.

И когато човек реши да изследва себе си, възниква още един проблем - инструментът, с който извършва това изследване, е собственият му ум. Изследователят и изследваният са един и същ човек.

Кой тогава може да познава човека докрай?

Тук Августин напуска територията, която днес бихме нарекли психологическа, и стига до своя християнски отговор. Човекът не може напълно да проникне в собствените си дълбини, но Бог може. Затова неговата изповед не е просто разказ пред други хора. Тя е обръщение към Бога - към онзи, който според Августин вече знае всичко, което човекът се опитва да открие за себе си.

И така се появява един от големите парадокси на „Изповеди“: човек прекарва живота си, опитвайки се да разбере света около себе си, а може би най-трудната загадка през цялото време се намира вътре в него самия.

Източници: „Изповеди“ - Св. Аврелий Августин, изд. „Народна култура“, София, 1993 г., превод от латински Анна Б. Николова „Изповеди“ - Св. Аврелий Августин, изд. „Изток-Запад“ Цочо Бояджиев - „Философия на Европейското средновековие“ COBISS България - Национален библиотечен каталог Център за семиотични и културни изследвания - текстове от „Изповеди“

Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.