През 1600 година Уилям Гилбърт, лекар с успешна практика в Лондон, публикувал книга за нещо, което нямало общо с лечението на хора - магнитите. Години наред ги изследвал и търсел отговор на въпрос, който вълнувал мнозина- защо стрелката на компаса сочела в определена посока? Създал малка намагнетизирана сфера. Наричал я „terrella“ - малка Земя. Когато местел компаса около нея, стрелката променяла посоката си така, както го правела и върху истинската Земя. Гилбърт описал опитите си в книгата „De Magnete“ и стигнал до смела идея: самата Земя била огромен магнит. Това обяснявало защо компасът помагал на моряците да намират пътя си. Но отваряло загадка, на която никой нямал отговор. Ако Земята била магнит, къде се намирал той? Повече от два века учените търсели отговора, без да могат да надникнат под земната повърхност. А после, през 1820 година, една магнитна стрелка помръднала по съвсем друга причина. Датският физик Ханс Кристиан Йорстед поставил компас близо до проводник. Щом през проводника протекъл електрически ток, стрелката се отклонила. При следващите си опити той установил, че това не било случайно. Токът създавал магнитно поле. Откритието му подсказвало нещо неочаквано. Може би за земния магнетизъм изобщо не бил нужен огромен постоянен магнит. Френският учен Андре-Мари Ампер допуснал, че във вътрешността на Земята можело да текат електрически токове. Но откъде идвали те? Какво ги поддържало? През 1831 година Майкъл Фарадей открил още една част от отговора. Навил две отделни намотки от медна тел около железен пръстен. Когато включил ток в едната, във втората също се появил ток, но само за миг. При изключването отново възникнал кратък ток. Причината била промяната на магнитното поле. Фарадей показал и че ток можел да възникне при движение на магнит и проводник един спрямо друг. Така бил разкрит принципът, върху който по-късно щели да работят електрическите генератори. Но какво можело да се движи дълбоко в Земята? През 1919 година британският физик Джоузеф Лармор предложил идея, докато търсел обяснение за магнитното поле на Слънцето. Той предположил, че движеща се електропроводяща материя можела да поражда токове, а те да поддържат магнитно поле. Може би нещо подобно се случвало и в Земята. През 40-те години на XX век физикът Валтер Елзасер развил тази идея за земното ядро. На мястото на неподвижния магнит поставил нещо съвсем различно - огромен слой движещ се течен метал. Движението на метала през съществуващото магнитно поле пораждало електрически токове. Токовете на свой ред създавали магнитно поле. При подходящи условия процесът можел да се поддържа сам. Ето го отговора, който Гилбърт не можел да си представи. Земята нямала скрит в центъра си гигантски постоянен магнит. Тя имала собствено динамо. Геодинамото. Но тук се появявал още по-труден въпрос. Откъде учените знаели, че на хиляди километри под тях има течен слой? Никой не бил стигал дотам. Никой не бил вземал проба от ядрото. Отговорът дошъл от земетресенията. Всяко силно земетресение изпращало вълни през планетата. Сеизмографи на различни места записвали кога и къде се появявали те. Когато учените сравнили записите, забелязали странно отсъствие. Един вид вълни не достигали до определени места от другата страна на Земята. Те можели да преминават през твърда скала, но не и през течност. Друг вид вълни продължавали нататък, ала рязко променяли скоростта и посоката си. Сякаш по пътя им имало граница между два различни слоя. По времето на пристигане и пътя на тези вълни учените изчислили къде се намирала границата. Сеизмологът Бено Гутенберг я определил на приблизително 2900 километра под повърхността.Числото не било догадка. То идвало от измервания, повтаряни при земетресения в различни части на света.А под тази граница започвало течното външно ядро. През 1936 година датската сеизмоложка Инге Леман открила още една следа в записите. Тя предложила, че вътре в течния слой имало отделно вътрешно ядро. Така постепенно се оформила познатата днес картина: твърдо ядро в центъра, обградено от течно външно ядро. Сеизмологията показвала къде бил течният слой. Но имало ли следи, че земното магнитно поле не било създадено постоянно - веднъж завинаги? Такива следи били открити във вулканични скали. Когато разтопената лава изстивала, магнитните минерали в нея запазвали посоката на тогавашното земно магнитно поле. При изследване на скали, образувани през различни периоди, учените установили, че понякога посоката била противоположна на днешната. Това означавало, че в миналото магнитното поле неведнъж обръщало полярността си: магнитният север и магнитният юг разменяли местата си. Полето се променяло!
Но какво общо има всичко това със светлините в небето? Магнитното поле се простира далеч отвъд атмосферата и оформя област около Земята, наречена магнитосфера. До нея достига слънчевият вятър - поток от заредени частици, идващ от Слънцето. Взаимодействието му с магнитосферата пренася енергия в нея. При определени условия тази енергия ускорява електрони, които се насочват по земното магнитно поле към районите около двата магнитни полюса. Там, високо в атмосферата, електроните се сблъскват с кислород и азот и им предават енергия. Когато атомите и молекулите освободят тази енергия, те излъчват светлина. Така се появяват полярните сияния - северното сияние, или Aurora Borealis, и южното сияние, или Aurora Australis. Най-често изглеждат като цветни завеси и дъги в небето около полярните области. При по-силна магнитна активност могат да се видят и по-далеч от полюсите. Цветовете също имат обяснение. Кислородът създава най-познатото зелено сияние, а на по-голяма височина може да излъчва и червена светлина. Азотът участва в сините и виолетовите оттенъци. Слънцето дава енергията за този спектакъл. Земното магнитно поле помага на ускорените електрони да достигнат до полярните области. А самото поле се поддържа от движението на течен метал във външното ядро, което започва почти 3000 километра под повърхността. Там, където никой човек не е достигал и неможе да достигне ,има едно вселенско чудо което неспира да работи, за да ни предпазва от част от опасните заредени частици, идващи от Слънцето и Космоса.





