Всичко започна с новобранския център. Няма да споменавам градове, имена или конкретни поделения. Не защото има някаква тайна, а защото искам този разказ да остане личен и хората в него да останат анонимни. Важни са не имената, а спомените. Първите дни минаха толкова бързо, че днес дори ми е трудно да ги подредя. В един момент си навън, имаш си приятелка, приятели и живот, който познаваш,малко след това всичко това остава зад портала. Получаваш униформа,зачисляват ти това онова и едно легло.Започва подготовката. Идва клетвата. Изведнъж вече не решаваш кога ще станеш, кога ще ядеш, кога ще излезеш и какво ще правиш през следващия час. Поне аз така го почувствах. Всичко стана страшно внезапно. Но когато си млад, явно притежаваш някаква невероятна способност да свикваш бързо. Не знам дали днес бих могъл толкова лесно да приема подобна промяна. Тогава обаче просто попадаш в течението и тръгваш с него,нямаш много време да мислиш. След няколко дни нещата, които в началото ми изглеждаха абсурдни, започнаха да се превръщат в рутина. Спомням си най-вече умората. Вечер, след целия ден занятия, подготовка, строяване, упражнения и какво ли още не, стигах до леглото с чувството, че буквално умирам. Разбира се, не умираш. Но на 18-19 години точно така ти се струва. Лягаш и сякаш някой изключва копчето. А след няколко часа всичко започва отначало. Не помня в колко точно ставахме. Помня само, че беше рано-много рано,навън още беше тъмно. Ставаш, оправяш се набързо, миеш се и след малко вече си на плаца. Строяване, подготовка, упражнения, стрелби,денят е започнал, независимо дали ти си готов за него. И разбира се старите кучета-ефрейторите. Те трябваше по всякакъв начин постоянно да ти напомнят, че ти си новобранецът. Една от любимите им задачи беше почти всеки ден да ни карат да изнасяме спалното навън. А леглата бяха двуетажни. Изнасяш, чистиш всичко както трябва, оправяш и после обратно го вкарваш. Защо? Ами защото могат да те накарат. Това също беше част от казармата. Не точно обучение, не точно дисциплина, а онзи особен начин старите войници да покажат на новите къде се намират в йерархията. Тогава може и да не ми е било особено смешно. Днес обаче, толкова години по-късно, точно такива абсурдни моменти са сред нещата, които чувството от спомена.

Имаше и обща баня.... Нищо необичайно - една камара мъже, всички голи, къпем се и толкова. Но по някаква причина много добре си спомням историята със сапуна. Бях чувал онези мъжки простотии, че ако си изпуснеш сапуна на земята, в никакъв случай не трябва да се навеждаш да го вземеш. Не бяхме в затвора, разбира се. Нямам никаква логична причина да съм вярвал в това,но някак си подозрението си стоеше и аз правилото със сапуна си го спазвах. Мъжки работи. Простотии отвсякъде. А такива простотии в казармата имаше много. Имаше обаче и неща, които изобщо не бяха смешни. Правехме дълги преходи с пълно бойно снаряжение. Не помня колко километра сме изминавали, затова няма да измислям числа. Помня единствено колко безкрайни ми се струваха и колко смазани се прибирахме след тях-поне аз. В новобранския център не се ползваха чорапи-ползваха се партенки. За тези, които никога не са виждали такова нещо, партенката представлява просто парче плат, което увиваш около ходилото си и след това обуваш кубинката. След дългите преходи вечер перях моите,обаче първо трябваше да ги сваля. И това не винаги беше лесно. Краката ми бяха целите в рани, а партенките бяха залепнали за тях от засъхналата кръв. Дърпаш плата, раната се отваря отново и пак потича кръв. После изпираш партенките, на следващата сутрин ги увиваш отново и продължаваш. Звучи болезнено,а аз, странно защо, го помня с усмивка. Може би времето има удивителната способност да превръща дори такива моменти в усмивки. Моят новобрански център продължи три месеца. Не всичко, разбира се, беше преходи, плац и упражнения. Имахме много учебни занятия. Имаше и лавка. Когато можехме, отивахме там за кафе, вафла или някаква друга дреболия. Тогава лавката ми се струваше като истински лукс. Казармата по мое време вече вероятно не беше онази сурова казарма, за която бях слушал от по-старите поколения. Аз служих в края на 90-те години. Тогава срокът на наборната военна служба при нас беше година и половина, а докато още бях войник, беше намален на една година. Предишните поколения разказваха за много по-дълга служба и за доста по-сурови времена. Аз няма как да говоря от тяхно име. Не съм бил там. Мога да разкажа единствено това, което аз съм преживял и видял. Интересното е, че от тези три месеца в новобранския център не ми останаха истински приятелства. Не знам защо,може би всички бяхме прекалено стресирани. Бяхме "зайци". Всеки още се опитваше да разбере къде е попаднал, слушахме командите, изпълнявахме каквото ни кажат и някак всеки гледаше предимно себе си. След три месеца новобранският център приключи и ме изпратиха в подразделение на Военновъздушните сили(ВВС)

Очаквайте втора част.

Може да последвате „Сенките на времето“ и в YouTube.